Живял някога заможен търговец на име Димитър. Той бил известен с богатството си, но и със своята стиснатост. Рядко помагал на другите, дори когато виждал, че имат нужда. Вярвал, че ако започне да дава, ще изгуби всичко, което е натрупал.
Един ден при него дошла бедна вдовица с малко дете. Помолила го за малко храна, тъй като зимата била сурова, а те нямали нищо за ядене. Димитър погледнал към препълнените си хамбари и казал: „Ако дам днес, утре няма да имам. Съжалявам, но не мога да ти помогна.“ Вдовицата си тръгнала с наведена глава, а детето до нея тихо плакало.
Малко по-късно, докато Димитър разглеждал своите богатства, на вратата му се почукало отново. Този път бил стар просяк, който го помолил за малко пари или храна. Търговецът пак отказал: „Трябва да пазя за себе си. Ако започна да раздавам, ще обеднея.“
На следващата нощ, в съня на Димитър се явил старец, облечен в бели дрехи. Той му казал: „Димитре, богатството ти е голямо, но сърцето ти е празно. Ръка, която дава, не обеднява. Опитай и ще видиш.“
На сутринта Димитър се събудил замислен. Решил да отиде до вдовицата и просяка, и този път да им даде малко храна и пари. Вдовицата, с благодарност на лицето, взела храната, а просякът му пожелал здраве и дълъг живот.
Дните минавали, но нещо странно се случило — въпреки че давал на нуждаещите се, Димитър забелязал, че богатството му не намалява. Напротив, търговията му процъфтявала още повече. Хората започнали да го уважават и търсят не само заради богатството му, но и заради щедростта му.
Търговецът разбрал, че когато даваш от сърце, получаваш обратно повече, отколкото си дал. Оттогава Димитър станал не само най-богатият, но и най-обичаният човек в селото.
Поука: Ръка, която дава, не обеднява — щедростта винаги се възвръща в още по-голямо изобилие.