Имало едно време един млад каменоделец на име Радослав, който живеел в малко село, заобиколено от високи планини. Той бил изкусен в занаята си и правел най-красивите каменни фигури, но често мечтаел за далечни земи и по-добър живот. Вярвал, че ако напусне селото и отиде в големия град, ще намери щастие и успех.
Един ден, след дълги размишления, Радослав решил да тръгне на път. Напуснал дома си и отишъл в големия град с надеждата да намери нови възможности. Там, обаче, се сблъскал с тежката реалност. В града имало много майстори, хората не го познавали, а работата била оскъдна. Никой не оценявал уменията му така, както в неговото село.
След време Радослав започнал да се чувства самотен и изгубен. Въпреки че бил далеч от дома, в сърцето му тежала мисълта за неговото село, където всяка улица и камък му били познати. Осъзнал, че търсейки щастие другаде, е загърбил това, което вече имал – спокойствие, уважение и връзка с родната земя.
Една вечер, докато седял на брега на реката, Радослав забелязал как един камък, потопен във водата, си стоял неподвижно на дъното, въпреки течението около него. В този миг той разбрал – камъкът е здрав и стабилен, защото е там, където принадлежи. Така и човекът намира своята сила и покой, когато е на своето място.
На следващия ден той се завърнал в родното си село. Селяните го посрещнали с радост, а той отново започнал да работи с камъните, които му били познати от детството. Усещал, че тук е неговото място, и че никъде другаде няма да намери същия покой.
Поука: Камъкът си тежи на мястото – човек намира най-голямо щастие и покой там, където принадлежи.