Имало един стар орех, израснал на самотен хълм. Корените му били дълбоки, а клоните – широки и разперени. През лятото, орехът давал сенка и плод на всички, които минавали край него. Но когато дошла зимата и силен вятър започнал да вие, орехът останал сам.
Вятърът духал със страшна сила, чупейки клони и разтърсвайки корените на дървото. Орехът се борел храбро, но силите му постепенно намалявали. Тогава си спомнил за всички, които бяха се радвали на неговата сянка и плодове през лятото.
„Къде ли са сега всички те?“, замислил се орехът. „Нали казваха, че са ми приятели?“ Но никой не дошъл да му помогне. Вятърът духал все по-силно и орехът усетил, че вече не може да издържи.
Точно когато силата му почти го напуснала, чул слаб глас: „Дръж се, стар орехе! Няма да те оставя сам!“ Погледнал нагоре и видял една малка птичка, която се биела с вятъра, за да го предпази.
Орехът се изпълнил с надежда. Силите му се завърнаха и заедно с птичката устояха на бурята. Когато вятърът най-накрая утихна, орехът и птичката си обещали да бъдат заедно завинаги.
Поука: Когато всичко около нас се разклати и нищо друго не остане, истинските приятели са тези, които остават до нас. В нужда се познава истинският другар.